Зад идеята, че Баташкото клане е мит и усилията в нейна подкрепа според мен стои едно интересно внушение - че българите обичаме историческото си страдание повече от историческото си геройство. И подобна посока съвсем не би била невярна. Комай избодените очи на Самуиловите войници действат по-емоционално от пленения Балдуин, да речем, и на мастити историци, и на редови читатели на историческа литература/публицистика. Това отдавна е перфектно илюстрирано в едно небезизвестно стихотворение на Далчев, цитирам:
"...И българин съм не заради твойта слава
и твоите подвизи, и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.
...
Страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща."

Проблемът на защитниците на тезата за Баташкото клане като мит е следният.
Първо - извеждат тази особеност като черта едва ли не само на българския народ. Мигар в една Русия изтъкването на 20-те милиона жертви във Великата Отечествена война не е по-важно от победата в тази война? Или защо при толкова фамозни победи на Наполеон, името му винаги ще бъде свързвано с поражението му при Ватерлоо? И още много примери...
И второ - по неясно каква формула реализират крайния извод, че българското общество днес е неуспешно, защото съ-преживява историята си мазохистично, а не хедонистично-поучително от американски тип (впрочем това как патриотичните елементи в образованието в САЩ силно напомнят смешновато идеологизираните форми, прилагани едно време в соцсистемата, е една отделна много любопитна и голяма тема). Да ме извиняват, ама не е това причината. Страданието като съизмерим с любовта по значимост фактор в човешкия живот (а може би и пораждащ я) е занимавал безброй световни философи от всякакви националности, да не говорим, че е залегнал в основата на християнския мироглед. Следователно е общозначим човешки въпрос, а не специфичен български. И не става дума за мазохизъм, а за нещо много по-сложно. Кое прави човека човек - страданието, любовта или пък нещо друго? За Далчев например страданието е по-силен фактор. Има блестящи поетични образци и в родната, и в световната литература в подкрепа на любовта. Смятам, че този спор ще е извечен и е от онези, дето нямат отговор, защото страданието ражда любов, любовта - страдание и май това е онзи неумолим цикъл на живота и Бога.
Настоящата неспособност на българското общество да се съ-преживее като общност няма нищо общо с погледа и прочита на историческото минало, а с невероятния по мащаби дефицит на справедливост в историческото настояще.
Разбира се, видно е как истерията, която се раздухва от избуяли набързо пазачи на националната чест (изживяващи се по-скоро като пазачи на девствения пояс на майчица България), е плод на нараненото ни достойнство, че "тия отвън" не ни зачитат. Щеше ми се толкова енергия да хабяхме, когато през годините ставахме свидетели на крещящи образци на "незачитане" с активната помощ/слугуване на наши, родни представители. Например като искаха да се чувстваме виновни само защото сме били от другата страна на барикадата, мигар те охотно не ни пратиха там при прочутата подялба в Ялта и мигар ако комунизмът беше надвил капитализма, днес нямаше да скандират "Пионерчета безчет". Например като ни обясняваха като на идиоти колко е опасен АЕЦ "Козлодуй", докато редовно им аварираха ултрахипертрипермодерните атомни централи. Например като ни сочеха с пръст колко сме нехуманни, понеже циганите живеят в гета, сякаш негрите в Париж, живеят отгоре баш на Триумфалната арка (с което не искам да кажа, че едното и другото са позитивни явления или не са проблеми). И т.н.
И се питам - дали не хабим толкоз енергия за Баташкото клане тъкмо защото то няма пряко значение за настоящето ни и колкото и да разбутваме костите на изкланите, няма да застрашим новата политкоректност в ЕС, НАТО, ООН, ФИФА, ИААФ, КОНКАКАФ, МВФ и НЛО.
Инак спор няма - символ е. Спор няма - страховито е като влезеш в оная църква и видиш черепите. Макар че я сложете ръка на сърцето - колцина са ходили там повече от веднъж по задължителна ученическа екскурзия.
Също тъй няма спор, че всеки има право да прави изследвания, но този всеки трябва да е наясно, че резултатите на това изследване могат и да не се харесат и съответно да е готов да си носи отговорността. Та нима истината не предизвиква често далеч по-опустошителен гняв от лъжата? С което не искам да кажа, че въпросното, вече банално изследване, на тази спонсорирана от Немско госпожица е истина.
За мен скандалът около Батак поражда един съвсем друг, но много голям въпрос. Далеч по-голям впрочем за западните общества, отколкото за нашето. Този въпрос е може ли да съществува демокрацията без цензурата, свободата без ограничението? И ако не, къде е границата, отвъд която патриотичната цензура става патриотична диктатура? Само един пример - покрай атентатите на 11 септември 2001 в САЩ, по всичките тамошни радиостанции в един момент бяха просто забранени за пускане песни, съдържащи думи като небе, самолет и т.н. В тези дни бе абсурд да ти пуснат "Stairway to the Heaven" на Лед Цепелин или "Fly away" на Лени Кравиц. И още един пример - това, дето направиха един датски вестник на пестил заради карикатурите на Мохамед, цензура ли е или необходима политкоректност? Променя ли се светът към по-добро, ако наричаме циганите роми и негрите афроамериканци? И няма ли в един момент да стигнем до абсурда, за да не накърняваме човешкото им достойнство, да наричаме крадците с далеч по-политкоректното отнематели на имущество, да речем. Същото е и с Батак - като го назовем не клане, а примерно с далеч по-модерния термин прочистване, това променя ли същността? Или като сменихме "турско робство" с "османско владичество", а по едно време и "присъствие".
Тъжният ми финален извод е свръхгенерален и се отнася за всички общества по земните кълбета или за тъй нареченото целокупно човечество. А той е, че същото това глобализиращо се, интернетизиращо се, медиатизиращо се и в крайна сметка - май лумпенизиращо се, човечество досущ като в първобитните си корени приема света чрез назоваване, а не чрез осмисляне. А уж течеше еволюция...

в БГ.
Тя не е формулирана. Само си мърморкаме, колко е несправедлив Ньойският договор... и други...
Ама така си ни е по-лесно...

Защото ако формулираме понятието "БГ справедливост", ще трябва и да се воюва за него.

Дали пък да не си имаме едно тайно понятие, да си го защитаваме тайничко, но да не парадираме с него, щото за другите около нас ще е много страшно направо зверски несправедливо.

Защото за нас е справедливо, да ни има, да сме живи и успешни...

Нямам предвид справедливост като абсолютно понятие или райско-нирванна категория. Абсолюти в живота няма. Както няма абсолютна любов или абсолютно щастие - за теб то може да е целувка от гаджето например, но за нея да е кифла с мармалад.
Говоря за справедливост, при която има ясни правила, ясни гаранти за спазването им и, разбира се, реален ефект от прилагането им. Правилата в България уж са написани, доколко са ясни, не е ясно. Гарантите са купени и ефект съответно няма.
Иначе съм съгласен, че само си "мърморкаме", защото ни е по-лесно.

имах предвид, да е ясна целта
на правилата.
(...)

поздрав за поста!